Мъгла по улиците лъха от морето,
като дъха на вол заровен във студа,
езици от вода покриват бавно дните,
живот небесен те ни предвещаха.

Припряна есен, свистяща медна пита от листа,
когато над селата се развее твойто знаме,
запяват песни за раздяла лудите жени,
конете цвилят, искат в Патагония.

Върху лицето ти е нощната лозница,
която любовта издига мълчаливо
къмто подковите припукващи в небето.

Навеждам се към огъня на нощното ти тяло,
гърдите ти обичам, но и тази есен,що тъмносинята си кръв разтила във мъглата.