Денят гаси отново в свойта мрежа
дела, сбогувания, огън, смъртен хрип,
и на нощта предаваме туй жито разлюляно,
което взема пладнето от светлината и земята.

Само луната сред своята страница чиста,
поддържа колоните на звездния залив,
потъва спалнята във леността на злато
и твоите ръце подготвят идването на нощта.

О нощ, любов и купол, заграден с река
от води непроницаеми в сянката небесна,
в което се вдигат и тънат буреносните гроздове,

докато се превърнем  в едно тъмно пространство,
една чаша, в която пада небесната пепел,капка от пулса на една мудна и голяма река.