Колко е хубаво да те чувствам нощем до мен,
в съня ти невидима, среднощна до крайност,
докато от себе си мрежите разплета
с които грижите ме объркват.

Неприсъстваща, сърцето ти плава през сънища,
ала диша ти тялото изоставено,
търси ме без да ме вижда, съня ми довършва,
като растение, що в тъмнината се размножава.

Щом станеш утре, ще бъдеш различна,
но от затритите граници на нощта,
от това, що го има и няма, в което се срещаме,

нещо до светлината на живота ни приближава,
сякаш печатът на тъмнината белязва
с огън своите тайни деца.