П Р И В Е Ч Е Р

Пабло Неруда
 <<<<<

И ето ги – домът, морето, знамето.
Покрай високи зидове се лутахме,
ни портата намерихме, ни онзи звук
на нашето отсъствие, сякаш мъртви сме.

Домът открехва своето мълчание накрая,
пристъпваме във запустение,
над мърви плъхове, раздели празни,
водата плачеща в тръбите.

Домът рева и плака нощ и ден,
полуотворен, с паяците стена,
с очите тъмни, се разпадна цял,

сега отново пълним го с живот,
населваме го, той не ни познава,
да цъфне трябва, но не знае как.