От мъка в мъка островите си кръстосва любовта,
покарва корени и после ги полива с плач,
сърцето в свойто бягство никой не щади,
то тича с бързи стъпки, кръвожадно и смълчано.

Пространство дирихме и аз и ти, планета,
де сол до косата ти няма да се докосне,
де болки няма да растнат, че имам вина,
де хлябът ще преживява и без агония.

Една планета от разстояния и гъсталаци,
пустош гола, скала безлюдна и жестока;
с ръцете сами искахме здраво да изградим,

гнездо без рани, мъки и слова,
но любовта ни била друга, един обезумял град,де хората бледи седят по балконите.