Вървя ранен, с безкръвна рана сякаш,
по някой от лъчите на живота ти,
насред гората спира ме вода –
изсипва се дъждът ведно с небето си.

Докосва ме сърцето, падащо с дъжда,
и знам, очите ти, че ме проникват
там, дето в мен се шири необятна мъка,
една въздишка в мрака се надига.

Кой там? Но няма име за листата
и за водата тъмна, трополяща
насред гората, глуха в своя път вода.

Любима, тъй разбрах, че съм ранен,
не каза никой дума, само мракът,
нощта безпътна, на дъжда целувката.