“Ела с мен!”, рекох, ала никой не разбра
къде и как в мен болката туптеше,
и нямаше за мен ни карамфил, ни барикола,
а само рана, зейнала от любовта.

“Ела с мен!”, рекох, сякаш че умирам
и никой не видя как месечината в устата ми кърви,
и никой не видя таз кръв, що тихо се надига.
Любов, звездата с ореол от тръни да забравим!

Затуй, щом чух гласът ти да повтаря,
“Ела ти с мен!” – вън сякаш се изляха
любов и мъка, ярост на вино затворено,

що от дълбока изба се вдига,
и сетих вкус на огън във устата си,
на кръв и карамфили, на камък и на изгорено.