Пабло Неруда
 <<<<<

 

П Р И В Е Ч Е Р

 

Над Исла Негра пада големият дъжд –
като една капка, прозрачна и тежка,
морето я поема с отворени студени листа,
земята има съдба на една мокра чаша.

С целувките, скъпа, дай ми вода,
солена в това време, меда на земята;
ухание влажно от безброй небесни целувки,
и на морето зимното търпение ми дай.

Зове ни нещо, виж сами се отварят вратите,
дъждът историии разправя на стъклата,
небето към земята растне, в корените стига,

и тъй денят заплита и разплита мрежата небесна,
със време, шепот, пътища, растеж,жена и мъж, и зимата по цялата земя.