П Р И В Е Ч Е Р
|
Вървях не само през пустинна земя със камък солен – най-рядка роза, в морето погребано цвете, но и по брегове на реки, що разсичат снега. Горчивите планински висини познават моите стъпки. Оплетен, ветровит край на мойта родина. Лиани със смъртоносна целувка оковаващи джунглата, дъждовна птича жалба на изстреляни в трепетен студ крила. О, край на изгубена мъка и плач суров! Не само са мои – медта с отровната кожа, селитрата – рухнала статуя, покрита със сняг, но и лозята, и черешите – награда от пролетта, са и те мои, и аз ведно с черния атом принадлежа на безполодна земя и на светлина върху есенно грозде,  |
