Опашка от страдания провлачи любовта,
своя дълъг неподвижен лъч от тръни,
затворихме очи, така че нищо,
и никоя рана да не ни раздели.

За този плач очите ти не са виновни
и твоята ръка не е забила този меч,
и не краката ти търсят тази пътека,
сам влезе в сърцето ти тъмният мед.

Щом любовта, като страшна вълна,
ни захвърли върху остра скала,
се омесихме в едно общо брашно,

падна мъката върху едно друго сладко лице,
и така в светлината на годишното време,ранената пролет придоби освещение.