Примири се, че зад мене ще виждаш сянка,
че ръцете ти ще излизат винаги чисти от злобата,
сякаш в утрото са направени от морето,
солта, мила моя, ти е дала пропорциите на кристала.

Завистта страда, умира, и си отива със песента ми.
Един по един агонизират тъжните й капитани.
Аз казвам: “любов” и светът се населва с гълъби.
Всяка моя сричка води след себе си пролетта.

Тогава ти, цялата разцъфтяла, мила моя,
си върху очите ми като листа от небето,
и аз те гледам излегната на земята.

Виждам слънцето да присажда корени по лицето ти,
с поглед във висините припознавам стъпките ти,
Матилда, любима, цветна корона, добре дошла!