Домът ти шуми като влак по обяд, жужат осите, тенджерите пеят, виж, водопад пресмята капчици и бръски, разгъва се смехът ти като палмов лист.

Светликът синкав от стената с камъка говори, дошъл като момче, що пее телеграма и между две смокини с глас зелен се вдига Омир с тайнствени сандали.

И тук е сам градът – ни глас, ни плач, ни музика, ни звук, ни безпределност; единствено говорят лъвове и водадопади;

ти знаеш, пееш, стягаш се за път,
садиш, зашиваш, готвиш, и се връщаш,
но тръгнеш ли си, ето идва зима.