Любов – безумен лъч и пурпурна заплаха, при мен по хладна стълба се изкачваш към замъка, що времето обви с корона от мъгла, стените бледи на затворено сърце.

Кой знае, нежността успя кристали да изгради със твърдостта на градове, че прокопа кръвта тунелите от мъка, ала господството й зимата не победи.

Затуй, тез твои светлина и мъка, кожа и уста – са ти наследство от живота, дарове    свещени от дъжда и от природата,

която в себе си поема кълна със живот, и вдига бурята на виното във избите и пламъка на семената в почвата.