Ръката ти отлетя от очите ми право в деня.
Светлината нахлу като разтворил се розов храст.
Пясъкът и морето пулсираха като кошер,
изрязан във висините от тюркоаз скъпоценен.

Ръката ти пипаше срички, които звънтяха,
чаши, съдове, пълни с жълто масло,
венчелистчета, извори, и преди всичко любов,
любов: ръката ти чиста запази черпаците.

Следобяд беше. Нощта тихо се плъзна
върху съня на човека –  божествената му капсула.
Мирисът на бръшлян тъжен и див се надигна.

А ръката ти отлетяла се върна с криле,
сви перушина, аз я мислех загубена,над очите ми от тъмата погълнати.