Архипелагът ти е дал коса гъсталак,
узрявала е плътта ти със векове,
море от дървесина познали са вените ти,
зелена кръв от небето е капала в паметта ти.

Никой не може да ми върне сърцето загубено
сред толкова корени, в горчивата свежест
на слънцето умножено в беса на водата,
живее там сянката, която с мен не пътува.

Затова ти изникна от юг като остров,
тъй пълна с дърво и с пера за корона,
и аз усетих мириса на скитащ се лес.

Намерих тъмния мед, що познавах в гората,
в бедрата ти докоснах сенчести гроздове цвят,
що се раждаха с мен и творяха душата ми.