|
Любима, от зърно в зърно, от планети безброй,
мрежа от вятър през страни потънали в мрак,
войната със своите окървавени обуща,
или деня с нощта си от тръни.
Където и да сме, острови, мост или знаме,
цигулки на кратка, надупчена от куршумите есен,
отеква радостта на устните по ръба на чашата,
и мъката възпира ни с урока си от плач.
Из всички републики развя свободно вятърът
своите знамена дръзки, своите ледни коси,
и върна цветята към техните занимания.
Ала нас есента не докосна с изгаряне.
И в страната ни мудна семе хвърли и избуя
любовта – с най-естественото право на росата. |
Сто сонета за любовта |