Ни онзи цвят на страшните дюни край Икике,
ни устието на Рио Дулче в Гватемала, нищо
профила ти хвърлен в жито не променя,
видът ти е на едро грозде, устата ти – китара.

Ти от началото на тишината моя си;
оттам, де планините са обвити в бръшлян,
до пустите платинени полета, земята те повтаря
във всяка чиста страна на света.

Ни мрачната ръка на хълмовете пълни с руда,
ни сняг тибетски, ни камъкът на Полша, нищо
не сменя твоите форми на странстващ житен клас;

и сякаш глина и жито, китари и чилийски плод,
в теб бранят своите права и волята налагат
на една дива и страшна луна.