Колко пъти безпаметно те обичах без да те видя,
без погледа ти да срещна, без да те гледам,
на места неразумни, под лъчите на обедно слънце,
любов, за мен ти беше само мирис на жито.

Или може би те видях да вдигаш чаша в Ангол,
през юни, огряна от месечина,
или беше във формите на тази китара,
която докосната в мрака звучеше като бурно море.

Без сам да знам те обичах и ровех в паметта си за теб,
в пусти къщи се вмъквах с фенер – да крада твоя лик,
макар вече да знаех коя си. Но изведнъж,

както беше до мен, те докоснах и животът ми спря,
седиш пред очите ми, владетелко моя,като горски пожар си и огън е твойто владичество.